Най-интимното „Ще се омъжиш ли за мен?“ – тихо, без камери, без свидетели, освен малкия ни черен померан Паксос прозвуча на 25 май 2025, 05,25 сутринта. От този миг знаехме едно – искаме сватба на морето, през лятото, скоро. Имахме три месеца! Никога не съм мечтала за пищна сватба, но винаги съм знаела, че искам да кажа „Да“ в църквата „Св. Св. Кирил и Методий“ в моя роден град Бургас – точно срещу моето начално училище, свидетел на много мои детски молитви.

Подготовката бе трескава, но и вълнуваща. Първите приоритети бяха ясни – да резервираме църквата и ресторанта. До края на юни вече имахме фотограф, диджей, гримьор и фризьор. Помислих си: „Готови сме.“ Но истината е, че най-много време и сили отнемат детайлите. „Save the date“ нямаше – минахме директно към покани. Всички готови дизайни ми се струваха безлични, а организаторката не можа да съдейства и да пресъздаде моята визия. Една от шаферките – Петра, пое щафетата и с въображение и прецизност изработи поканите сама.

Изборът на рокля беше истинско предизвикателство – вълнуващо, но и напрегнато. В бутиците всички настояваха за месеци чакане при изработка на модел, а аз нямах този лукс. Трябваше да намеря готов. Първата рокля, която облякох, беше красива, но не ми даде онова усещане, което търсех. След толкова серии на „Say Yes to the Dress“ очаквах мигът на сълзите, но той така и не дойде. И най-неочаквано, влязох в бутика до вкъщи, премерих я и разбрах – това е тя. Не беше нужно да плача или някой да ми каже, просто вътре в себе си знаех – това е роклята, в която ще кажа „Да“.

Сватбеният ден отлетя като миг. Макар тържеството да беше вечерта, денят започна отрано. С шаферките и кумата ми се събрахме в хотелската стая за прически и грим. Докато около мен кипеше оживление, усещах как всеки щрих ме променя в булката, която съм мечтала да бъда. В 15 ч. започна църковният ритуал – изключително хубав и затрогващ! Отец Севастиян не само изрече библейското слово по време на венчавката, а добави лични послания и благословия за нас. Тук се просълзих. Последва фотосесия в морската градина и изнесен ритуал в хотел край морето. Татко ми, със сълзи от щастие, ме предаде на Стефан. Обетите ни не бяха написани, Стефан държеше да говорим от сърце. Оказа се най-правилното решение – разчувствахме всички.

Българските обичаи придават на сватбата онзи смисъл, който я отличава от обикновено тържество. Затова държахме да ги спазим, а и гостите ни от Германия и Англия да ги усетят. Водещата успя да ни трогне с начина, по който представи символиката на ритуалите – от захранването с питката до предаването на семейния огън. За първия сватбен танц не ползвахме професионална помощ, а Стефан откри видео уроци онлайн. След два часа репетиция имахме собствена и уникална хореография, в която имаше малко романтика и малко комедия.

Нашата сватба беше семейна не само като смисъл, но и в организацията. В поканите добавихме QR код, който отвеждаше гостите към нашия сватбен сайт, създаден от Стефан. Там всеки можеше да отбележи предпочитанията си за менюто и да предложи музикални парчета за тържеството. Мама се погрижи за чашите на кумовете, бутониерите и украсата на колата, а снаха ми Янита омеси питките за ритуалите. Имаше всичко, което ни е нужно – любов, смях, сълзи от щастие и няколко малки несъвършенства, които я направиха съвършена за нас. Това беше нашата сватба – единствена, лична и незабравима. С приятели и семейство до нас и със спомени!

Снимки: Ивайло и Мария Миланови