Аз съм от поколението израснало с дъвките love is… Тогава не разбирах защо любовта е в малките неща. Филмите ме учеха, че любовта е бурна, драматична , обсебваща… Един ден обаче си я познах, ей така на летището. Беше ми късмет. Оставях сърцето си 4 години на Терминал 2, винаги плачех – кога от щастие, кога от мъка, но никога не се запитах дали си заслужава.
Любовта ми е в кутията айс кафе, която той ми е взел, защото си е спомнил, че на една снимка от 2006-та пия такова, споделеното шоколадче, когато сме прегладнели в 3 сутринта. Любовта ми е в нежната целувка по косата докато чакаме на светофара, лекото стискане на ръката ми, когато по телевизията дават нещо, което той знае, че ме натъжава. Любовта ми е да ми донесе обяд на работа, защото знае, че нямам време да си поръчам нещо. А аз, да се науча да готвя, за да има топла вечеря вкъщи. Любовта ми беше котва и компас, когато всичко около мен се сриваше и загубих почва под краката си, той никога не ме остави. Любовта е да получиш колет по пощата с обувки и годежен пръстен закачен на връзките. Любовта ме накара да си взема еднопосочен билет и за първи път да излетя без усещането, че съм забравила нещо.
Съвсем естествено, решихме да сме си истинско семейство. Октомври се оказа семейна традиция, родителите и на двама ни са се врекли в този месец, както и братята ни. Ние нямахме нужда от тържества, нямахме нужда от гости, пред които да засвидетелстваме любовта си, защото тя си е наша. Никакви съмнения, никакви суеверия, докато ми помагаше да си изгладя роклята. Нямаше суета, а усещане за спокойствие. Взехме дъждобраните и на 18.10.2019 г. отидохме да си кажем „Да“. Бяхме забравили фотограф, сватбени чаши, торта… Нали си бяхме заедно? Пък после хапнахме тригуна със сладолед.
И любовта я има, тя е топла и нежна като прегръдка, тя е лека като въздуха, ненатрапваща се, но винаги до теб. Любовта е да кажеш – съпруже, мой!
С поздрав, Еси и Влади
