13 май – нашият сватбен ден! Искахме да бъде именно такъв – нашият. И го направихме! Организацията, мястото, украсата, поканите и текстовете им – с лично послание за родителите и кумовете ни – до последния детайл, подготвяхме всичко двамата заедно със сърце и душа. Настана буря от емоции, идеи и фантазии чакаха да бъдат реализирани. Подготовката беше изключително вълнуваща, всеки ден се прибирах с някое парченце плат или панделки, снимки от различни сайтове пълнеха телефона ми. Обикаляхме горите, за да търсим паднали брезови клонки, декорирахме свещи, сглобявахме вази, табелки, кутии, сгъвахме жерави –цели хиляда, които бяха нашият подарък за скъпите ни гости. Легендата разказва, че ако направите гирлянда от хиляда жерава, боговете ще изпълнят едно ваше желание. Искахме всеки да има късче от нас. Искахме всичко да е естествено, земно, истинско и лично за всеки наш гост. Искахме по някакъв начин да говори за нас двамата, за нашите интереси, желания и стремежи. До последния момент довършвахме някакви детайли, лудницата вкъщи беше пълна, домът ни бе преобразен в бутик за цветя, в ателие за чудеса. Бяхме спали само един час в нощта преди сватбата и мислех, че денят ще бъде провал, че ще сме изморени и няма да успеем да се насладим на момента, който трепетно подготвяхме само за нас и най-близките ни приятели. За щастие денят беше по-хубав от всичко, което съм си представяла.
Представяхме си да се оженим някъде сред природата, близо до морето или планината, от които черпим сили и вдъхновение, където търсим спокойствие и тишина във всеки свободен момент. Искахме сватбата ни да бъде различна – без ритуали, без тежки софри, байраци, жартиери… Да изразява нас, емоционалната ни връзка и хармонията ни като двойка. Затова променихме цялостната представа за българска сватба и я направихме нашата – свободна и лека, дишаща, без задължения, без изкуствено поведение и пози. Някои хора бяха изумени как така няма да има извеждане на булката, как така няма да присъстват лели, чичовци, братовчеди до девето коляно, как така няма да се сяда, как няма да има народна музика, ракия и шопска салата, как, как… Е, нямаше и на всички им хареса. Привилегировани с места за сядане бяха единствено родителите ни и малките деца. Другите бяха на дансинга, забавляваха се с нас, пийваха хубаво вино или хапваха от превъзходната храна, приготвена и поднесена с отношение.
Мястото, което избрахме за музика, храна и танци, беше сбъдната мечта! Беше нашето място! Докато обикаляхме по ресторанти и се прибирахме разочаровани, съпругът ми постоянно повтаряше:„Ех, да можеше Митко да ни посрещне…“. Тогава, като по поръчка, Митко отвори нов ресторант, в сърцето на София, в сърцето на Борисовата градина, прие с вълнение всички наши идеи и с радост ги направи реалност. Напълно можехме да се доверим на професионализма на екипа му.
И го направихме! Организацията, мястото, украсата, поканите и текстовете им – с лично послание за родителите и кумовете ни – до последния детайл, подготвяхме всичко двамата заедно със сърце и душа. Настана буря от емоции, идеи и фантазии чакаха да бъдат реализирани. Подготовката беше изключително вълнуваща, всеки ден се прибирах с някое парченце плат или панделки, снимки от различни сайтове пълнеха телефона ми. Обикаляхме горите, за да търсим паднали брезови клонки, декорирахме свещи, сглобявахме вази, табелки, кутии, сгъвахме жерави –цели хиляда, които бяха нашият подарък за скъпите ни гости. Легендата разказва, че ако направите гирлянда от хиляда жерава, боговете ще изпълнят едно ваше желание. Искахме всеки да има късче от нас. Искахме всичко да е естествено, земно, истинско и лично за всеки наш гост. Искахме по някакъв начин да говори за нас двамата, за нашите интереси, желания и стремежи. До последния момент довършвахме някакви детайли, лудницата вкъщи беше пълна, домът ни бе преобразен в бутик за цветя, в ателие за чудеса. Бяхме спали само един час в нощта преди сватбата и мислех, че денят ще бъде провал, че ще сме изморени и няма да успеем да се насладим на момента, който трепетно подготвяхме само за нас и най-близките ни приятели. За щастие денят беше по-хубав от всичко, което съм си представяла.
Представяхме си да се оженим някъде сред природата, близо до морето или планината, от които черпим сили и вдъхновение, където търсим спокойствие и тишина във всеки свободен момент. Искахме сватбата ни да бъде различна – без ритуали, без тежки софри, байраци, жартиери… Да изразява нас, емоционалната ни връзка и хармонията ни като двойка. Затова променихме цялостната представа за българска сватба и я направихме нашата – свободна и лека, дишаща, без задължения, без изкуствено поведение и пози. Някои хора бяха изумени как така няма да има извеждане на булката, как така няма да присъстват лели, чичовци, братовчеди до девето коляно, как така няма да се сяда, как няма да има народна музика, ракия и шопска салата, как, как… Е, нямаше и на всички им хареса. Привилегировани с места за сядане бяха единствено родителите ни и малките деца. Другите бяха на дансинга, забавляваха се с нас, пийваха хубаво вино или хапваха от превъзходната храна, приготвена и поднесена с отношение.
Мястото, което избрахме за музика, храна и танци, беше сбъдната мечта! Беше нашето място! Докато обикаляхме по ресторанти и се прибирахме разочаровани, съпругът ми постоянно повтаряше:„Ех, да можеше Митко да ни посрещне…“. Тогава, като по поръчка, Митко отвори нов ресторант, в сърцето на София, в сърцето на Борисовата градина, прие с вълнение всички наши идеи и с радост ги направи реалност. Напълно можехме да се доверим на професионализма на екипа му.
Денят ни се превърна в истинска приказка!
Брезата и жеравите – духът на нашия празник, бяха вплетени дори във вкусните мини торти, приготвени с много любов, чието изпълнение бе в пълен унисон с цялостната визия на сватбата ни. Бял кокос и тъмен шоколад, покрити с нежни хортензии, жерави и сладка брезова кора,опияняваха сетивата с експлозия от вкусове и аромати.
Сбъднах още една своя мечта с импровизирания изнесен ритуал, който наша приятелка направи за нас в парка. Градината беше приказно преобразена, а майка ми спонтанно беше струпала разхвърляните из парка брезови клонки в своеобразно „семейно огнище“. Красиво! Мечтаех баща ми да ме води по пътеката от рози, исках още веднъж да се чувствам малко момиче, закриляно от своя татко, точно той да ме предаде в ръцете на истинската и неподправена любов. Сърцето му биеше лудо, докато вървяхме под звуците на Менделсон. Ритуалът беше емоционален за всички, гостите ни ту плачеха, развълнувани от словата, които чуват, ту се смееха с глас и смехът им отекваше в гората. Времето допълваше вълшебството на този ден – 13-ти май, слънцето прозираше през листата на дърветата, разнасяше аромата на цъфналите храсти, караше лицата да сияят още по-силно, искреше в чашите с ягодово шампанско и подсилваше доброто настроение на всички. Беше благосклонно към нас и на 13-ти април, Велики четвъртък, когато подписахме в гражданското, придружавани само от нашите кумове. 13-ката неотлъчно ни следваше до този момент, още от първата ни среща, сякаш казваше „Аз съм ви на късмет, ваша съм“.
Докато събирах идеи за организацията и декора, попаднах на легенда за обичай от Средновековието, която разказва, че булката носи късмет и всеки трябва да се докосне до нея. Още по-добре е да си вземе парченце от роклята ѝ и да го отнесе вкъщи, за да го пази от „зли очи“. Булките не одобрявали този обичай, но все пак искали да дадат нещичко от себе си на своите гости. Така възникнал ритуалът с хвърлянето на булчинския букет. Решихме да съживим тази легенда, да споделим завинаги част от нашия ден с родителите си, да внесем свеж полъх в познатите сватбени традиции. Подарихме им по една красива, ръчно обшита с дантела кърпичка от ленения план на моята рокля. С този дар провокирахме нова доза вълнение у тях, сълзи на умиление и любов бликаха в очите им, докато слушаха нашата интерпретация на този древен обичай. И нашите очи бяха пълни!
Разбира се, не се разминахме без малките гафове, типични за сватбените дни. Пропуснахме своевременно да информираме гостите си за разнообразното меню, което ги очаква на блок масите. Някои от тях бяха помислили, че храната ще е само тази, която виждат в момента. А в кухнята се подготвяха нови и нови вкусотии, поднасяни от сервитьорите една след друга, за да бъдат топли и свежи. Ние бяхме във вихър от танци и опияняващо щастие, не успяхме да опитаме от всичко, но благодарение на някои от гостите, които се грижеха за нас и ни захранваха, усетихме вкуса на част от апетитните изкушения.
Пропуснах да потанцувам с брат ми и баща ми, които са ми дали много, за да стана това, което съм. Бяхме планирали кратка, нетрадиционна сватба, без предварителен сценарий и не успяхме да вместим и изпълним всичките си желания. Въпреки това денят преливаше от емоции и танци. Заредихме душите и сетивата си и се отправихме към нашето сватбено пътешествие, гонейки слънчеви зайчета. Гостите ни изпратиха с радостни възгласи и ръкопляскане под звуците на дрънкащи консервени кутии, завързани тайно за сватбеното ни возило.
Божана Лазарова
