„Моята булчинска рокля” от Жанина Драгостинова (издател – ИК „Колибри“, 352 стр., цена: 18 лв., корица: Люба Халева) обединява текстове на 44 жени на различни възрасти, с различни професии, с различен опит и с различно отношение към женитбата и булчинската рокля. В тази книга освен личните надежди, разочарования, страхове и копнежи, изпод коприната и дантелите надничат дефицитните стоки на соца, празните рафтове от началото на прехода, емиграцията, културният сблъсък с други народи, битката на модерността с традицията, част от която е признаването на еднополовите бракове…

Ти си на 16 и първата ти любов току-що е приключила драматично. Ти си на 27 и се радваш на стабилен партньор/ка, но не бързаш да вдигаш сватба. Ти си на 32 и имаш добра професия с високи доходи, смяташ, че бракът е отживелица, но не пропускаш сватбите на приятелките си. Ти си на 37 и си една от приятелките, която днес ще се жени. Ти си на 40 и си убедена, че си изтървала всички влакове. Ти си на 43 и имаш два брака зад гърба си, сега копнееш само за спокойствие. Ти си на 57 и подготвяш сватбата на дъщеря си. Ти си на 64 и понякога отиваш до гардероба, за да зърнеш булчинската си рокля, която да те поведе обратно към младостта. Ти си на 78 и си решила да разкажеш на внуците как си се запознала с дядо им. Тази книга е за теб!

Представяме ви откъс от книгата:

Жанина Драгостинова – „Моята булчинска рокля“

НАЧАЛОТО

ТОЗИ СБОРНИК ЗАПОЧНА ДА СЕ ПИШЕ САМ, незабележимо и ненатрапчиво. Насред просеко и торта с целувчени блатове. През 2018 г. на рождения си ден, който е на 8 март, бях поканила само дами, сред тях и актрисата Красимира Кузманова-Кокран, младоженка от месец и половина. В течение на вечерта Краси почна да разказва за перипетиите около своята скоро отминала сватба: първо говореше на една от гостенките, после слушателките є станаха две… три… накрая всички се наредихме в кръг и я слушахме. Сватбата и булчинската рокля се оказаха вълнуваща тема и всяка от нас имаше какво да добави по нея. Въздухът се нацепи от въздишки, възторг, потиснати вопли, смях.

Рожденият ден за мен винаги е бил специален ден – по-тържествен от останалите празненства, повече ах и ох, повече преструвки и капризи, а с увеличаващите се години и все повече ден за спомени, към които се промъквам бавно като в играта Дай, бабо, огънче: хем е забавно, хем ме е страх от кучето.

Между сватбата на Краси и моята има 34 години. Паметта ми любезно е затиснала някои събития, други е изтикала напред, като ги е закичила с всякакви, често несъществени подробности. Че това ще е моят избраник, нещо в съществото ми вероятно е усетило години по-рано, когато за първи път влязох в неговата студентска квартира. Бях още гимназистка във Варна, той – вече напуснал родния си град и студент в София. Животът в тази квартира ми беше непознат, поради което – привлекателен. Тогава все още нищо неподозиращият младеж предложи да ме почерпи с традиционното за такива срещи кафе и това беше мигът, в който разбрах, че връщане назад няма. Котлонът беше развален и моят любим свари кафето на… обърнатата нагоре сгорещена ютия!

Жеста се опитах да върна след няколко месеца: в негова чест готвих за първи път в живота си. Ястието се наричаше картофи пириян. Рецептата открих на стр. 165 в книгата „Наша кухня“, която намерих в същата студентска квартира. Стори ми се лесноизпълнима, пък и с достъпни за джоба продукти: картофи, ориз, оцет, чесън и масло. Нямах кулинарен опит и не подозирах, че оризът набъбва при варене. Вместо указаните 100 грама изсипах целия пакет. Резултатът беше за директно изхвърляне, дори всеядното куче Льошиен го подмина с презрение. Но моят бъдещ съпруг не си каза, че от мен готвачка не става, напротив, реши да ме обнадежди, изряза рецептата от книгата и я постави в рамка. В следващите години тя щеше да виси, окачена на видимо място в кухните в новите ни общи жилища – за сравнение откъде съм почнала и до какви висоти стигнах.

През 80-те години на ХХ век не беше разрешено двама неженени да живеят заедно. Не че дълго време не го правихме, но беше тайно от властите. Така 5 години след влизането в негова квартира се стигна до изречението, за което, казват, че мечтае всяка жена. Ще се омъжиш ли за мен? – попита той. И след кратка пауза добави: Да не плащаме два наема… Нали съм си спестовна, веднага отвърнах: Да!

Още същата вечер взех влака за Варна, за да уведомя родителите ни. Видях как камъкът падна от плещите на баща ми, тупна шумно на земята, шумна беше и радостта му. Обаче сватба не искам, предупредих го аз. Ти, ако щеш, аз обаче ще направя, как да не се похваля пред приятелите, че дъщеря женя? После отидох при родителите на младоженеца: да си го поискам. Бъдещата ми свекърва също ведро прие вестта, но на изпроводяк измърмори повече на себе си: Той и софиянка можеше да вземе, ама… Както и да е, човек не бива да се спъва във всяка дума по пътя си, важно е да стигне до крайната цел. Организацията поверихме на двете родителски семейства.

В края на декември 1984 г. потеглихме с кола от София за Варна за бракосъчетанието си. Толкова много милиция и военни никога не е имало по междуградските шосета! Спираха ни безброй пъти, проверяваха паспортите, караха бъдещия ми съпруг да излиза от колата, оглеждаха го, казваха му, че е много съмнителен с тая брада и мустаци. Съмнителен за какво? Ние, разбира се, в колата ругаехме милиционерите, но като размахваха палката пред нас, се взирахме в тях уплашено и с недоумение. Какво искат? Кого търсят? Години по-късно разбрахме, че по това време държавата е провеждала т.нар. възродителен процес – смяната на имената на българските турци. А още по-късно, през 2009 г., в Бурса се срещнах с Халил от Кърджали, който точно в деня на сключването на брака ни бил излязъл от Варненския затвор, като са му дали 24 часа, за да напусне страната. Не могъл да уведоми дори и семейството си, което и без това не знаело къде е, жив ли е… Докато сме пътували към нашата сватба, в страната са острели брадвата за много други хора. Бяхме ли невинни, защото нямахме информация и в младостта си не подозирахме какво се случва?

Във Варна подготовката за тържеството беше почти приключила. Баща ми беше доставил рокля от Румъния (чужбина). Проблем създаде букетът, никъде нямаше цветя освен карамфили, които тогава смятахме за партийни и към тях се отнасяхме с презрение, сякаш бяха виновни за нещо. С познати на познати на познатите се намери една кала от правителствената резиденция в Евксиноград. Майка ми, за да не разколебае жениха, се държеше като добра тъща и пусна у нас новото ни куче, английски сетер, на което преди това не даваше да припари дори до прага. (Льошиен беше починал, но не от моите манджи.) Сетерът изяде ъгъла на празничната покривка за маса, обаче в суматохата му беше простено. Майка ми беше приготвила подарък за зет си – пижама, която се оказа поне два номера по-голяма. Смяхме се, че може би си е мечтаела за някой дълъг зет, но мечтите невинаги се сбъдват. От днешна гледна точка бих казала, че є се падна най-търпеливият зет.

Баба ми, румънката, се беше издокарала с новото си чене, с което не можеше да дъвче и само фъфлеше. А дядо ми, руснакът, рече: Какво очакваш да ти кажа? Човекът не е орех, че да го счупиш и да видиш какво има вътре. Не знам мъдрост, която да ти е полезна. Вие сте се избрали, вие ще разберете какво носи в себе си всеки от вас.

И още две подробности присъстват неотменно в разказите за тази сватба. Аз и досега твърдя, че не разбрах кога казах „Да“, защото, като чух служителката да произнася името ми, помислих, че ме пита дали съм аз и отговорих „Да“, което означаваше – аз съм. Той пък разказва как на обяда в „Морско казино“ имаше ордьовър мозък, който някой му задигнал, т.е. изяли му акъла на сватбата. Дребни смешки, с които се пише всяка семейна история, която един ден децата ще продължат с: А майка ми и баща ми…, за да стане след време А баба и дядо…

Такива спомени се завъртяха из главата ми на купона, когато Краси разказваше за сватбата си, а всички останали гостенки нямаха търпение да вземат думата, за да могат и те на свой ред да разкажат за своята. Сборникът се беше родил. Но дотук със самонаписването. В следващите месеци се обърнах към познати и не чак толкова познати жени с молба да опишат своята сватба или ако не е имало такава, представата си за нея, да разкажат за брака, безбрачието, семейството, самотата… Всяка авторка имаше свободата да пише, каквото пожелае, да се разкрие, докъдето реши, условието беше едно: да превърне булчинската рокля в героиня на своя разказ. Няколко отказаха с аргумента, че тъкмо са се измъкнали от тежка раздяла и предпочитат да не човъркат раните си. Разбирам ги. Други дълго се бавиха с текста си, както ми обясниха след това – многократно започвали и изтривали написаното, борейки се със себе си и своите спомени. В различни етапи на събирането на документалните разкази ми помогнаха Ирина Вагалинска и Роси Михова, на които благодаря.

И така, накрая, след почти двегодишно ту отказване, ту ей сега го правим се получи този сборник с текстове на 44 жени на различни възрасти, с различни професии, с различен опит и с различно отношение към женитбата и булчинската рокля. Благодаря за куража ви! Благодаря и на вашите партньори, които, макар неназовани, също присъстват тук. Заедно – в проби, обличане и събличане на булчински рокли – ние описахме историята на България почти от началото на ХХ век до наши дни: в тази книга освен личните надежди, разочарования, страхове и копнежи изпод коприната и дантелите надничат дефицитните стоки на соца, празните рафтове от началото на прехода, емиграцията, културният сблъсък с други народи, вижда се битката на модерността с традицията, част от която е признаването на еднополовите бракове. И над всичко това съвсем непреднамерено се издигна образът на бабата – онази така важна личност в развитието на българското момиче, която го връща към корените, но в същото време му дава сили да продължи напред към бъдещето. Беше много приятно да бъдете мои гости, сякаш рожденият ми ден нямаше край, а въздухът все така се цепи от възторзи и въздишки.

Жанина Драгостинова е родена през 1962 г., журналистка и преводачка, съставителка на този сборник.